Книжно-Газетный Киоск


ЕВГЕНИЯ КУРГАНОВА


РАЗКАЗИ
 
ШАПКА

Море. Аз го обикнах от първата ни среща. С мама пътуваме с влака. Малко купе, задушно, мама внезапно казва: „Погледни, ето го морето.” Аз притискам нос към прозореца и отначало виждам малка, синя ивица, която постепенно се увеличава, изпълвайки цялото пространство. Пристигайки, хвърляме куфарите в стаята на хотела и бягаме към него – топлото, ласкавото, нещо шепнешком говорещото… Влизайки във водата, усещаш нейната нежност, люлеейки се върху вълните, се чувстваш мъничко момиченце под приспивната песен на мама. Морето като че ли предупреждава: „Аз не винаги съм спокойно.” Неговият заплашителен шум показва цялата сила на природата, която, колкото и човек да се е старал, не е могъл да обуздай.
Сега дойдох на море в края на сезона. След лекуването ми, докторът каза, че морският въздух ще бъде много по-полезен за разлика от слънцето. И цялото си свободно време се стараех да прекарвам на плажа, наслаждавайки се на морския въздух.
Курортният сезон вече приключваше. Останали бяха малко почиващи. Повечето бяха се разотишли по домовете си. Затова на една двойка на средна възраст, разхождаща се на края на брега, веднага обърнах внимание. Жената беше в дълга плажна рокля, в лека жълта фланелка, когато морето беше бурно, тя се замяташе с шал. А на главата си носеше бяла нелепа сламена шапка с ленти и цветя. Мъжът бе доста наперен, в летен спортен костюм. Минавайки по целия бряг до носа, двойката свиваше зад него, където не се виждаха. Аз пък седях на шезлонга и гледах морето.
След няколко дни той си замина. Жената, продължавайки по инерция разходките си по брега, ходеше и зад носа. С каменно лице, гледайки морето, не го виждаше, не го чуваше. Вероятно мислите й бяха с него, с мъжа. Скоро и тя напусна плажа.
Прииска ми се да мина по техния път. Денят се оказа прохладен, валеше ситен дъжд. Свих зад носа и видях малък плаж. В средата му имаше шезлонг, а над него сламен навес, защитаващ от слънцето, на който беше закачена нейната сламена шапка.
Лентите бяха пораздърпани от вятъра и сякаш, веейки се, се протягаха като ръце в страни. Стори ми се, че те молят да не оставя шапката сама. Мокрите, засъхнали цветя, плачеха. А сивият, делничен ден завършваше картината на самотата. Това предизвика в душата ми чувство на тъга и състрадание за несъстоялата се любов. Върху пръчка – сламена шапка – жест на отчаянието. И си помислих: как трябва да се отнасяме към чувствата на другия, да не си играем с тях. А морето ми пригласяше, тихо пляскаше под краката и ме успокояваше със своя шепот.



ЧАСОВНИКЪТ НА НАШИЯ ЖИВОТ

Старата жена стоеше до прозореца и гледаше към улицата. С годините все по-тежко й ставаше да излиза от къщи. Децата я посещаваха в празничните дни, стараеха се да й звънят всеки ден. С приятелки в последно време общуваше само по телефона. Обажданията често се свеждаха до разговори за болести и това предизвикваше у нея лека тъга. Сега нейните интереси са – животът зад прозореца на стаята, общуването с котарака Проша и слушане на стенния старинен часовник. Откакто го помнеше Мария Викторовна, той винаги висеше в нейната стая и биеше всеки час. Това й пречеше, но родителите не се съгласяваха да го преместят в гостната. По такъв начин учели дъщерята, според тях, да цени времето. Постепенно тя свикна с биенето на часовника. Понякога даже не го забелязваше.
С годините звукът от биенето ставал по-значителен. Самият часовник със своя вид предавал на стаята солидност, някакво благородство. Приятелите, идвайки в семейството на гости, казвали: „Какъв антиквариат си имате. Чудесно нещо!” Събирайки се при нея за празнуване на Нова година, вдигали чаши с шампанско под звуците на собствен часовник.
Времето минавало, децата се разпилели. Приятелките с годините все по-трудно се движели, срещите ставали все по-редки. В биенето на часовника се чувало само скриптенето на старостта. Но старата жена не обръщала внимание на това. Тя живеела със спомените. Този часовник обединил в себе си годините на нейния живот. Години, когато всичко кипяло и я викало в пределите на стаята. И тя по биенето отново преживявала това… На Мария Викторовна не й беше скучно, тя не забелязваше, че времето върви напред, защото миналото винаги беше с нея. Старата жена живееше с паметта на собствените си години, а биенето на часовника само ги отмерваше.
Превод Веселин Георгиев