Владимир Силкин е поет, публицист, обществен деец, журналист, офицер, учен… Изминал е сложен житейски път. Щедрата съдба дарява Владимир Александрович не само с удивителна литературна дарба, но и с признателността на съвременниците: носител е на десетки държавни и обществени награди, ордени, медали, лауреат е на много фестивали, на международни, руски, регионални и областни премии и почетни дипломи в областта на литературата и журналистиката. Автор е на десетки книги и научни разработки, заслужил деятел е на културата на Руската Федерация, професор, академик на няколко академии, секретар на Съюза на писателите на Русия, председател на Съюза на писателите баталисти и маринисти…

-Владимир Александрович, какво ви накара да сложите на плещите си тежкото бреме на писателския труд?

-Когато нашите трима космонавти не се завърна на Земята бях силно развълнуван. Отидох при баба, взех ученическа тетрадка и написах първите си стихове. От този момент нататък започнах да пиша стихове постоянно. Бях малък – на 11 години. Оттогава започнах да посещавам и литературното обединение при районния вестник „Авангард” (сега „Ряжски вести”), дружбата ми с което не е прекъснала и до сега.

-А съвременната младеж не е ли изгубена вече за литературата?

-Ама, моля ви се, няма такова нещо! Например, с Анатолий Николаевич Ежов – президент и редактор на Международния институт по управление, организирахме фестивал „Северна Двина”, в който участваха деца от Архангелск, Ярославл, Иваново и Волгоград. Най-добрите им стихове ние издадохме в отделна книга. Повярвайте, това са надарени, талантливи деца, които създават изумителни произведения!

-Какви теми са ви близки днес?

-Вероятно темата за носталгията. Тя винаги присъства в моето творчество: откакто заминах да  служа, вкъщи се връщах изключително рядко. Още с пристигането си отивам на река Хупта на риболов. Седейки с въдицата, си спомняш с часове за миналото. Така идват и теми, раждат се и стихове. А има и друга река – Ранова. Наместиш се под дърво, за да не те напича слънчицето и вадиш рибка, а ако не кълве – записваш по нещичко в бележника си...

-Известният поет Сергей Островой навремето казваше, че от самото утро заставал зад „струга” – бюрото, и работел до вечерта...

-Не, при мен този процес, като правило, върви през нощта. Когато още нямаше компютри, сядах зад бюрото и скърцах с писалката. Сега работното ми място е над клавиатурата. Понякога, особено напоследък, се принуждавам сам да пиша нещо и на ръка.

-А вдъхновението?

-Това е нещо непредсказуемо. Говориш, например, с някого – и изведнъж нещо ти се появи в главата. Най-важно е да успееш да запишеш мисълта, а след това да я отразиш и в стихове. Иначе, озарението идва при мен доста често, но се казва – „да уловиш мига”.

-Повече от поетите мислят, че между стихове и песенни текстове има огромна разлика.

-Да, въпреки че аз практически не пиша текстове на песни. И колегите често ми казват: за какво ти е да правиш това – твоите стихове и така са музикални. Разбирате ли, че истински, талантливи стихове (сега не говоря за себе си) се пеят сами по себе си, летят, вихрят се, танцуват, ако искате. Във всяко от тях може да живее някакъв определен мотив, да има неосъцзнат музикален замисъл. Затова трудностите на отделни автори, които обвиняват даден проблем, смятам за измислени. На лош танцьор винаги нещо му пречи. По моите стихове, между другото, са написани повече от 200 песни, които се изпълняват от заслужили артисти на Русия като Александр Маршал, Леонид Шумски, Галина Шумилкина, от народната артистка на Русия Лариса Трухина и от други изпълнители. Сега с Юрий Евгениевич Бирюков готвим нова книжка с детски песни. Той предлага тя да се казва „Барабашка”, а аз – „Някога е бил бикът биче”.

-Откъде съществува при Вас тази любов към земята?

-Още от детството, което съм прекарал в село Малка Кременовка. Наскоро минавах от там с влака: малката рекичка, която често пресъхваше, се оказа изненадващо пълна с вода, и о, чудо! един от комините пушеше. Значи, живо е още родното село. Преди време посвещавах на него стихове, изпълнени с болка по хиляди и хиляди подобни малки, безперспективни села, унищожени по теорията на академик Заславска. Най-яркото ми впечатление от това време е – навсякъде дръвчета, малки горички от двете страни на железницата,често събирах там гъби, и от ляво горичка, и от дясно… Плодородни плодови градини. Вкъщи – аромат на ябълки антоновка, които сме имали и през зимата. Баща ми предварително ги слагаше в сено на тавана. Вземеш ябълка с мирис на лято, раздрусаш я, и чак се чува как семките вътре се движат. А мариновани ябълки! Баща ми ги правеше в голямата бъчва – толкова са вкусни!

-Някои смятат, че само човек от народа, преминал през различни изпитания и възпитан в труд, може да стане истински литератор. В връзка с това, какъв писател може да се роди в Москва, как мислите?

-Лермонтов, например, Пушкин… Повярвайте, този списък е безкраен. Вярно е, че от векове Москва беше захранвана от провинцията. Там отиваха и в съветско време – по-лесно можеха да издадат. Без съмнение е, че за оформянето на писателя, а и на каквато и да е друга творческа личност са важни средата, възпитанието, начинът на живот и мисленето. Например, в град Ряжск ние живяхме в лиман: в двора – върба, славеи пеят, имаме свой геран… И нищо не трябва да измисляш, само забелязвай, наблюдавай. Тази близост до природата и до селския живот формираха моите възгледи и пристрастия, вкусове и стремежи. Защото „баща ми е от село, а аз съм – негов син”, както писа още Сергей Есенин. Дори в града сме имали крава – Зорка. Аз се грижих за нея и ходих с баща си да кося трева, за да има за нея храна и през зимата.

-Кажете ми все пак, какво е вашето кредо?

-Аз се стремя винаги да правя добро на хората. Повярвайте, то се връща понякога многократно. Спомням си една поучителна история. Едно време работех под ръководството на първия заместник-началник на Главна дирекция „Човешки ресурси” към Министерството на отбраната генерал-лейтенант Николай Николаевич Радул. С него често пишехме поздравителни речи за юбиляри. Един път той ми се обажда с думите: „След половин час ще поздравявам един капитан, моля, напиши няколко реда.” – „Николай Николаевич, - не издържах аз, - скоро всеки сержант ще пише поздравителни стихове.” – „Хайде, идвай”. Докато отивах към кабинета му, се успокоих малко. „Знаеш ли, какво ще ти кажа, - рече ми той, - през живота си съм помогнал на три милиона души. И ако в необходим момент поне трима от тях помогнат и на мен, аз ще бъда щастлив”. Това беше добър урок за мен. Сега той оглавява департамент при Администрацията на президента. А е имало и случаи, когато той много ми е помагал. Така че основното ми правило е: „Бъди добър към хората и те задължително ще се сетят за тебе в трудните минути от твоя живот.” Понякога обаче съм страдал от своята доброта, дори съм бил предаван… Но, въпреки това, се опитвам да се радвам на живота. И се стремя винаги да оставам силен. Аз, между другото, освен с бокс съм се занимавал и със ски, футбол, волейбол, спортно ходене – опитал съм почти всичко. Само, че напоследък катастрофално не ми стига времето, денонощието ми е твърде кратко. (Смее се.) Силите ми трябват не само за писателската работа, но и за обществена дейност. Аз съм заместник на Върховния атаман на Великото братството на казашките войски в Русия и зад граница, член на научния съвет на Международната академия на културата на управлението и на Изпълнителния комитет на Международното съобщество на писателските съюзи, директор на военно-художествената студия на писателите, която редовно водя. А също така съм съпредседател на Руския писателски Есененски комитет, член на попечителския съвет на премията “Бежин луг”, прес-секретар на Московската градска организация на Съюза на писателите на Русия, проректор на Международния институт по управления в град Архангелск и т.н. И освен всичко останало още и вице- президент на Рязанското землячество.

-Дали писател може днес без чужда помощ да си изкара прехраната?

-Само ако драскаш комерсиално четиво, с което са препълнени книжарниците. Лично аз нямам такива планове – да пиша за деня. Макар че, знам достатъчно примери за това, как хората се приспособяват. Ние все още пишем нещо патриотично. А повечето талантливи младежи отиват към комерсиалната литература. И дори от тези, които преди са били в нашите редици, има много. А що се отнася до печалбата от творчеството, то такава възможност днес имат само единици. При съветската власт аз бях много богат човек: от хонорара си за една книга можех да си купя автомобил. И армейските приятели също ми помагаха, публикувайки в своите издания мои произведения. Обаче, всичките ми средства „изгоряха” по време на „реформите”.

-Дали съществуват държавни програми в подкрепа на писателите?

-Да, има и такива: и президентски, и програми по военно-патриотичното възпитание на младежта. А резултати? За какво да говорим, като библиотеките не получават нищо! Аз имам заявки от командири на воински части да окажа поне някакво съдействие за получаване на книги от армията. И сега ние правим стъпки в тази насока. Защото, ако патриотичната литература няма да има финансова подкрепа, то след пет години няма да я има нея самата. Но, аз вярвам, че ние ще я възстановим, защото надеждата умира последна.
Основната задача на писателя си остава възпитанието на ново поколение патриоти от младежта, за които думата „Родина” няма да бъде празен звук. И такива писатели от новата генерация в Русия, повярвайте, има.
Интервюто взе