Пред младостта ни има
множество пътеки
и множество
призвания, професии.
Ценя аз всеки, който
младостта си, съхранил
навеки,
в душата си я пази
с песента – добрата, лека!

И младостта си, който пази
без да я е пропилял,
който ден и нощ
е учил търпеливо
как да стопи метал,
как да държи щурвал
и как да бъде във всичко
част от колектива.

Когато и в сърцата ни
трудът поражда песен,
звучи по право тя –
тъй силно, леко, величаво,
така, че нека нея
по-дружно да запеят
онези всички, дето
за другите живеят.

Фучи виелицата пак – реве и стене,
сумрак припада бързо над полето.
Коне замръзват в преспите огромни, цели,
студена февруарска нощ тук шета.

А колко много, много път остава?!
Къде е манастирът и къде селото?!
Виелицата се развихря, не престава –
и през деня не вижда светлина окото.

Опасният му гроб покрит е със рогозка.
Край него да се бавиш е опасно.
В последния му път пътеки липсват, просто –
да свършат бързо – заповед е, ясно.

Надзора тук – груб вик като при пристъп вражи:
дори в последния му път го пазят –
и си остава под жандармерийска стража
с незнайно погребение, с омраза.

И може би за първи път в нощта се свили
под свода на палата царски всички –
треперят там от ужас всички, всички живи –
дали ще отмъсти мъртвецът мислят.

Народът, разпознал убийците на трона,
към тях отправя упрека си гневен:
„Който мъртвеца знаен,
тайно в гроб разпъна,
в борбата с живите ще е последен!...”

На врага не се предаде непокорният:
през редици от жандарми и царе
при нас дойде по пътища незнайни – волният,
с гранитно пръснати къдри по рамене.

...Бучи виелицата край пиедестала
на великия: в нас – живия, с поклон.
Фучи по-силно от преди – метяща хала,
по пътя му последен – в гора, под клон.

Нека си играе – звънти тя снежнобяла,
край тялото и плаща му се вие –
той, окрилен и борбен е, духовна хала,
от векове огрян от любовта ни цялата
и осветен от слънцето на слава.

В боя и в часа тих на отмората
аз от тебе чакам все писма...
Искам да ми пишеш как сред хората
съумяваш да се справиш и сама.

Щом поискаш, можеш неумело
да ми нарисуваш и звезда –
ще ме стопли в святото ми дело
и в студа окопен на война.

Днес битките, виелиците страшни –
грохотът на боя ни дели.
Не можеш в час желан и с мисли ясни
с татко в първи клас да влезеш ти.

...Дните потъмняха изведнъж от дим –
бели нощи има от ракети.
Танкове минават с грохот, както спим,
с флагче махаш често зад пердето.

Гледаше ти, не разбираше защо
в парковете има много хора.
Шумен празник мислеше, че е било –
първият военен ден в простора.

Сирени нощем свиреха, ревяха
полюлеи гаснеха в дома.
Стоях край топлата ти люлка – стряха,
прегърнал те с тревога сутринта.

Внимателно завита в одеало –
по бащински на стража строго бдях.
Заспиваше на спалнята от ляво,
но се събуждаше в блиндаж.

И ставаше с въпроси – питаш, питаш
съня ти сладък кой е нарушил,
защо железният свод на мазата литнал –
гредата кой е повалил?...

Простих се с тебе аз в часа среднощен –
в скривалището вече беше:
тези вълчи орди да не плашат още
момиченцето мое – цвете.

Не ще забравя милия ти образ
сто пъти по-мила си ми днес,
в окопите сега и с нова сила
се бия след тревогата нощес.

Вървя аз и в стрелба, под огън вражи,
в атаки грохотни, вървя, вървя.
Пиши ми дъще – отговора пазя:
с фронтови поклон ще те даря.

За обичта към тебе песен нося
в раздялата ни пея, пея,
пред бойните ми другари от строя
сърце и мисъл по теб лея.

По всички посоки в Русия има места,
които не можеш, ей тъй, да отминеш...
Дъхти брезичка есенинска, дава крила
приятно е пътя край нея да мине.

В горичката брезова красавица чака
точно зад покрайнините на селото,
за синеокия момък Серьожа, плака –
светла пътечка събра ги за делото.

Може би тя ще е същата – точно тази,
шептяла е тихо, гледайки изгрева:
– Серьожа, хубостта ми, гласа ми ще пазиш,
дълбоко в душата си ще таиш чувствата.

С теб за една и съща любов сме мечтали,
посрещайки жеравите над нас сутринта.
Мойта поезия – само ти – друг, едва ли,
в песните си златни ще излей с висота.

– Чуй и послушай ни, брезичке, тук, пролетна:
радвай се, миличка, порасни и цъфти,
любовта ти – благослова, той не отметна,
не я забрави по пътя си, не я скри.

Днес песента от гората на славеите
за всички ни е по-желана и мила,
а пътечката: пътят към Константиново
през цяла Русия е легнала – в нас, сила.

Щастлив вървях към свещения дом –
не забравям деня, ни часа,
ти насреща – млад баща съм, с поклон
първо дете ми носиш: сина.

Да го разцелувам бащински, дай,
да го прегърна като баща.
Количка синя му купих, знай,
и коня му съм приготвил, да.

Скача пъргаво слънчево зайче.
Блестят лъчите в прозореца.
Бели ябълки – цъфнали – майски,
пролетта палят, отложена.