Книжно-Газетный Киоск


ОЛГА КАРАГОДИНА


АСАНСЬОР
-разказ-

Заседнах в асансьора. И то – задълго. Цялата работа беше такава. Вечерта шефът събра в аудиторията всички сътрудници (работех тогава във ВУЗ) и обяви:
-Утре сутринта ще проведем голямо съвещание с всички работещи в нашата организация по някои въпроси. Искам да помоля да не закъснявате и в девет и петнадесет да бъдете на работните си места. Събранието ще започне в девет и половина. Ще влезем в най-голямата аудитория и... ще направим щателен анализ – за всички.
Сътрудниците схванаха, че сутринта трябва добре да си измият вратовете и да се явят в аудиторията в посочения час при шефа за екзекуцията си.
И аз утринта гримирах прекрасните си очи по-ярко от обикновено, направих си красива прическа, напарфюмирах се с най- скъпите си възможни парфюми и тръгнах за работа. Извиках асансьора. След няколко секунди вратите приветливо се разтвориха пред мен и видях своите спътници: сериозният чичко от четиринадесетия етаж, работещ в някаква държавна структура като голям началник и млада майка с дъщеричка на три, четири годинки, отиващи на детски дом. Аз пристъпих към тях, бързо натиснах бутона, асансьорът зажужа и се понесе, но изведнъж замря. Ето ти – на! Заседнахме.
Не, не се изплашихме. Спогледахме се и един през друг защракахме копчетата. Почуквайки ги нервно близо три минути се тъпчехме един друг, а после пак се спогледахме. Действията ни бяха напълно безуспешни. И в този момент, наистина, се изплашихме. Какво да се прави? Да извикаме диспечера...
След разговора с дамата–диспечер се стреснахме не на шега. Строгият й глас от външния свят бодро ни съобщи:
-Граждани, пътници в асансьора – не се вълнувайте! Асансьорната група ще бъде тук след двадесетина минути, тъй като сега в пълния си състав се намира в друга сграда. Там също има заседнали пътници и тъй като това се е случило по-рано, първо на тях ще им окажат помощ, а на вас – впоследствие.
Момиченцето се засмя, аз почувствах, че ставам нервна, младата майка видимо изрази уплаха и единствен мъжът, намиращ се с нас в асансьора, съхрани бойния си дух. Той реши дори да ни развесели и за да не скучаят дамите като начало съобщи, че веднъж му се наложило да чака да го изкарат от асансьор около три часа. Щом чухме „три часа”, аз и моята съседка се паникьосахме. На мен ми предстоеше задължително смъртно наказание, а на младата майка – важна среща. Жената конвулсивно натискаше копчетата на мобилния си, опитвайки се да се свърже с някого от външния свят, а нашият „веселяк” правеше на момиченцето гримаси в опита си да заприлича на коза. След това пак се пошегува:
-Момичета, не трябва да се разстройвате така. Добре ще е да ви разкажа един виц. Представете си само: намирате се в наш роден асансьор, в наша родна сграда, виждате родни лица. Представяте си, нали? А, ако бяхте заседнали в чужд асансьор, в чужда страна, в чужда сграда? О този повод аз знам един хубав украински виц! „Заседнал московски младеж, гостуващ на леля си, в асансьора. Вика диспечера. И чува: „Ако говорите украински език, натиснете 1, а ако искате да говорите на руски, наберете 2.”. Момчето помислило, набрало две и чуло: „Е, какво стана московчанино, заседна ли?” Смешно, нали?
Ние, разбира се, изобразихме усмивки, но продължихме да се цупим. Времето минаваше. С ужас поглеждах часовника си. Стрелките неумолимо приближаваха към 9.15, а аз все още висях в асансьорната шахта. Момиченцето започна да хленчи:
-Мамо, кога ще излезем? Мамо, искам да рисувам...
Точно в този момент се раздаде глас от небитието:
-Граждани, пасажери! Не се вълнувайте. Сега в асансьора светлината ще изгасне. Запазете спокойствие. Бригадата асансьорни техници е вече тук и в момента се изключва електричеството, тъй като асансьорът е заседнал между етажите. Не губете кураж, ще се наложи да ви извадят един по един.
След такова съобщение „запазването на спокойствие” не се получи... Светлината мигновено изгасна, момиченцето ревна на тъмното и както разбрах по звука – седна на пода. Майка му се струполи до него, а ние с мъжа, се облегнахме на задната стена на асансьора – той ми духна в ухото, остроумничейки:
-Те седнаха в асансьора и се скриха в неизвестна посока...
-Да, да – измънках аз – днес моят шеф задължително трябваше да ме накара да сведа врат, а сега ще ми откъсне и главата.
Мъжът се захили в тъмнината.
-Разбирам Ви, самият аз съм ръководител. Обяснете, че сте заседнали в асансьора и то не в съвсем лоша компания.
Неочаквано нещо заскърца, асансьорът затрепери. Ние се почувствахме като круши в мрежа. Асансьорът се разтресе още веднъж. Момиченцето заплака силно. В пълната тъмнина ние дори се притиснахме един към друг, мъжът се опита да вземе момиченцето на ръце, но то така се изплаши, че просто изпадна в истерия и майката помоли да не плашат детето й. Спасителите не можеха да не чуят смесения хор на заседналите и изпаднали в клаустофобия.
Във външния свят се разнесе силен, мъжки глас:
-Граждани, пътници! Пригответе се за евакуация. Сега ще напрегна вратата и с колегата ще ви изтегляме един по един.
След силно скърцане и стържене се появиха малка ивица светлина и здрави мъжки пръсти, които като че ли откъртваха вратата. С ужас видяхме, че сме заседнали наистина между плочата на горния и на долния етаж. Краката ни се намираха на седмия етаж, а главите – на осмия и точно пред гърдите ни, пред нас се пъчеше тлъстата плоча. Херкулес кръстих веднага мъжа, който с пръстите си сякаш разбиваше вратата, и заради това тъжно ни се усмихваше. До него стоеше друг, здрав като него асансьорен техник, който протегна към нас ръце и първо измъкна плачещото момиченце. Измъкна го, пусна го до себе си и хвана под мишниците майка му. Измъкна и нея. Трета бях аз, а последен от въздушния ни гроб изтеглиха веселяка. Впрочем, първото нещо, което направи той беше да изкара потфейла си и да провери да не са му изчезнали парите и след това, изпадайки в умиление към асансьорните работници, се пошегува:
-В асансьора заседнаха двама сексуални манияци. Сега резултатът е един на един.
Съвещанието ми в това време вече беше започнало. В асансьора бяхме стояли около петдесет минути и сега бягах за работа, прехвърляйки на ум как да се оправдая пред шефа. Притичвайки през пустия коридор, открехнах вратата на аудиторията. Шефът реагира на скърцането на вратата, обърна се и въпросително повдигна вежди като стрехи на къща:
-Е, ела, ела – влез. Аз и така разбирам, че за тебе разговорът за дисциплината не се отнася.
Почервенях, забравих всички варианти, които бях измислила за закъснението си по пътя и реших да кажа истината:
-Не ме наказвайте, моля Ви – заседнах в асансьора.
Шефът само примижа:
-Е, по-добре кажи, че си превела през улицата възрастна жена.
-Ех! – тъжно въздъхнах аз и си помислих на ум – „Казвай после истината – трябваше най-красиво да излъжа”.
Сътрудниците се засмяха, шефът също се захили и повече не ми направи никаква забележка. В този живот никой не е застрахован от каквото и да е.

Превод
ВЕСЕЛИН АСЕНОВ