Книжно-Газетный Киоск


ИЗ ИСТОРИЯТА НА РУСКАТА БЛАГОТВОРИТЕЛНОСТ

НИКОЛАЙ СТАРОДИМОВ. Българин в Русия през 19 век

НА ИСКАНЕТО – ДА СЕ ОТКАЖЕ!

Днес на мода е носталгията по царското време. В частност много наши съотечественици са убедени искрено, че при царя-батюшка отношението към служещите е било по-добро, отколкото в нашата пост-„совкомска” държава.Тогава младите, военните, особено в периода на службата, а после и след излизането си в пенсия, живеели значително по-леко. Даже в песните често се пее за това как забележително сме живели „под крилата на двуглавия орел”…
Но ето на какви любопитни документи се натъкнах при работата си в Централния държавен военно-исторически архив. Те нагледно показват колко са дълбоки корените на негативното отношение на нашата бюрокрация към служещото съсловие. В това число и към ветераните от войните.
Преди повече от век, през май 1895 година, командирът на 14-ти гвардейски корпус генерал Николай Столетов се обърнал с рапорт към началника на Генералния щаб (званието му не е посочено) Аркадий Беневски. Същността на молбата на прославения герой от руско-турската война била следната.
На 8 април 1895 година от инфаркт починал майор Аврам Гуджев. По произход той бил българин, роден бил в Румъния – ще припомня, че до 1878 година двете страни влизали в пределите на Турската империя, така че границите между тях били по-скоро условни. Учил в София и в Одеса, а в периода на руски-турската война воювал срещу османлиите първо в опълчението, а после в българската армия. Участвал в няколко войни…(Снимка на Аврам Гуджев аз неочаквано за себе си видях в Софийския военно-исторически музей).
Както е известно след войната в отношенията между освободителите и освободените настъпило охлаждане. Русия разчитала, че България ще й стане верен съюзник, но последната си запазила правото да провежда независима политика.
При тези условия проруски ориентираните офицери станали ненужни на българското ръководство и Аврам Гуджев бил принуден да замине за Одеса. На него му провървяло: благодарение на подкрепата на събратята си по оръжие не само получил руско поданство, но и бил приет на военна служба със запазване на военното звание.
Трябва да отбележим, че офицерите-българи в Руската армия тогава не са били малко. Ето още някои имена: майор Петър Стоянов, капитаните Кажаров, Стойнов, Гребинаров, поручик Нечев… Архивът е запазил техните молби за помощи, датиращи от 1886 година: уволнени от българското правителство от служба и принудени да емигрират, те останали в Русия без средства за съществуване.
Азиатският департамент, когото тогава възглавявал някой си Филаделф Величко, им отделил еднократно помощ в размер на 300 рубли на всеки – тази сума, която се полагала за година на руски полковник да си наеме прислуга.
Но нека да се върнем към Гуджев. Ето още няколко факта от неговата биография. Аврам Иванович участвал в немалко сражения – в отбраната на Шипка, в щурма на Шейново, бил ранен, имал награди: руският орден Свети Станислав ІІІ степен и българският Военен орден „За храброст” ІІІ и ІV степен, сребърен медал „За храброст” (от сръбско-турската война през 1876 г.)… Накратко той бил наистина заслужил човек, дотолкова достоен, че и го помнели – както в доскорошната му родина, така и в новата, приютила го в трудните години.
… Гуджев починал с чин майор от Руската армия имайки изслужени 23 години, 6 месеца и 4 дни. Половин година не стигнала на неговата вдовица да бъде зачислена пенсия.
Генерал Николай Столетов се заел да ходатайства за това, че на останалата без средства за съществуване жена, да бъде оказана материална помощ. Отначало, както е прието, той се обърнал по военния ред към началника на Щаба на Одеския военен окръг с рапорт, в който молил за помощ за вдовицата, която „смъртта на мъжа й поставила в безизходно положение”. Получил отказ – не било разрешено, средства за такава цел не били предвидени. Споменатото в началото писмо до Аркадий Беневски получило ход, но по-късно някъде се забутало, оказвайки се дълбоко в книжата на някой чиновник. Тогава към това благородно дело се включил и Командващия войските на Одеския военен окръг генерал- адютант граф Мусин-Пушкин. През месец юни на същата 1895 година той се обърнал с писмо направо към военния министър, в което отново подробно била описана военната биография на покойния офицер.
Руската поговорка гласи, че обещаното се чака три години. По отношение на вдовицата на Аврам Гуджев тази поговорка се потвърдила с добавка: на Евгения Кочева се наложило да чака потвърждението й една година повече.
Накрая, на 19 юни 1899 година тя получила еднократна помощ в размер на 825 рубли и 32 копейки. За сравнение – на офицер от Генералния щаб такава сума се заплаща тогава за четене на лекции в течение на една година в Инженерното училище.
След това следите на страдалката се губят.
Навярно на руското войнство му е писано да живее във вечно безпаричие и в страх за семейството, в случай, че с офицерите нещо се случи.

Превод ВЕЛИЧКА ВЪРБАНОВА