Книжно-Газетный Киоск


ОЛГА ДЕНИСОВА

Н.С.ЛЕСКОВ И М.Е.САЛТИКОВ-ЩЕДРИН В РУСКАТА ЛИТЕРАТУРА

Те са съвременници, много талантливи писатели, представители на класическата руска литература от ХІХ век и това дава основание да се сравнява техният житейски и творчески път, още повече, че на Н.С. Лесков във висша степен му било присъщо чувството за съперничество. И двамата писатели по различен начин решавали идейно художествените задачи, поставени им от времето. Но съществувало и нещо, което ги сродявало: „Аз обичам Русия с болката на сърцето си.” казвал Салтиков-Щедрин. „Аз мисля, че познавам руския човек в неговата дълбочина и не определям това като своя заслуга.” заявявал Николай Лесков.
60-те години на ХІХ век, както е известно, са преломен момент в историята на руското общество: прекратена е Кримската война, възникват гласността и новите направления в литературата. Литературният път и на Лесков, и на Салтиков-Щедрин минават напълно пред този реформаторски период в руския живот. Без да се гледа на това в произведенията на Н.Лесков, както пише критиката, се чувства, че за разлика от Достоевски го вълнува не развитието на новите икономически отношения, а устойчивостта на старите, отживели форми на руския живот. Салтиков- Щедрин на свой ред пише през втората половина на 70-те години: „Да, крепостното право е изчерпано, но… то очертава пътя, свързващ мисълта …” В отношението към историята те също били близки. По думите на Лесков „историята може да има свой животрептящ интерес, обяснявайки ни настоящето”. Салтиков-Щедрин пише: „От известно време ние откриваме собствената си Америка. Тази Америка е нашето минало и при това, съвсем не отдавнашно. Има хора, които потвърждават, че това съвсем не е и минало, а чисто и просто настояще…” И двамата, независимо от карди налните си различия, се отнасяли топло към демократичното просветителство, придавайки му огромно значение в практическата дейност.
И въпреки това – защо Салтиков-Щедрин в историята на руската литература попаднал сред класиците, а Н.Лесков – в редиците на така наречените второстепенните писатели. Още приживе него го обвинили, както впоследствие и А.П.Чехов, в отсъствие на „определено отношение към живота” или „в липса на ясен светоглед”. Но той бил толкова самобитен, че не попадал в никакво литературно течение! Освен това написал и злобна статия за нихилизма. Романът на Лесков „Наникъде” Салтиков-Щедрин нарекъл”… жалба”. Какво пък, в резултат на това се получило, например така, че Петербургската национална библиотека днес носи името „Михаил Евграфович Салтиков- Щедрин” – неговото име знаят всички поколения руски ученици, подробно изучаващи неговите сатирични творби за мъдрия пекар и за двамата генерали, в негова чест била пусната някога и пощенска марка… Затова пък произведенията на Лесков четат и преди, и сега хилядите рускоезични читатели – всичко в тях е като в настоящето, само че е претворено минало, доколкото общочовешки и безсмъртни са проблемите и отношенията, представени в тези произведения. М.Горки казва за Лесков, че той нерядко превъзхожда класиците „с широтата на представянето на житейските явления, с дълбочината на разбирането на битовите загадки, с тънкото познаване на великия руски език”. В противовес на интелигента и „теоретика” Салтиков-Щедрин (казвал това с известна степен на ирония), Лесков считал своите произведения за демонстрация на житейската правда.
А.П.Чехов посочва Лесков, наред с И.Тургенев, като един от своите учители. Л.Н.Толстой говори за него като за „най-руския от руските писатели”, макар и отбелязвайки „излишък от талант” в неговите произведения, имайки предвид пренасищането с неологизми и други особености на неговия език. Наистина Лесков ни най-малко не се е вълнувал от критиката, заявявайки: „Приемайте написаното от мен така, както аз мога да го правя. Аз си изработих определен стил на работа и към друг не мога да премина.” Към афоризмите на Лесков се отнася следният: „Аз не считам за добри и удобни чуждите думи… Трябва да се вземе нашият богат и прекрасен език от зародиша му.” Сред тях има и забавни: „Теглото на един, за друг е лек”, „С писатели порядъчният човек не е безопасно да се запознава –ще поискат пари, а като не дадеш, в някое вестниче ще те омаскарят”, „Ах красота, красота, колко безобразия се вършат за тебе!”, „И най-добрият от змеьовете си е все пак змей”.
Историята на град Глупов, трябва да признаем, че е достатъчно съвременна и актуална, а авторът й заслужено заема такова високо място в руската литература. И сега остава да се надяваме, че ”новият глупак ще бъде последен от глупаците”. И още: „Имаше, знаете, думи – казал Салтиков-Щедрин на Н.К.Михайловски малко преди смъртта си – като съвест, отечество, човечество и други там, още… А сега се опитайте да ги откриете!” Своя литературен стил писателят обяснява така: „Литературата, например, може да бъде наречена сол на руския живот: какво ще стане, ако солта престане да бъде солена?” Хумористичният дар на Салтиков-Щедрин е безспорен и доставя удоволствие на читателите: „Грамадна сила – противопоставена на тъпоумието”, „Строгостта на руските закони се смекчава от неангажираността за изпълнението им”, „Руската власт е длъжна да държи своя народ в състояние на постоянно учудване”, „Във всички страни железниците служат за предвижване, а у нас, освен това, и за крадене”, „Това още не е нищо, че в Европа за нашата рубла дават един шут, ще бъде по-лошо, ако за нашата рубла дават и муцуна”.
И, разбира се, не можем да не се съгласим с афоризма на Салтиков-Щедрин, че „навсякъде литературата се оценява не на основание на ниските си образи, а на основание на тези нейни деятели, които наистина водят обществото напред”. Към такава литература без съмнение се отнасят и двамата писатели, както доказва и времето – най-добрият съдия.

Превод от руски
ЛЮДМИЛА БОГОСЛОВОВА