Книжно-Газетный Киоск


АНГЕЛИНА ШЕСТАКОВА

СЪРЦЕТО Й Е НАРАНИМО…
- разказ -

За теб едва минута е минала, а за мен като че ли час. Ти се скри някъде само за един час, а аз не знаех вече къде да се дяна.Ти отиде на среща, а аз откачих. Знам, че е сложно, че не се разбираме един с друг,тъй като ти си дошъл на земята такива сложни задачи да решаваш, а аз съм само жена. Така и не можеш да ме разбереш, както и не можеш за дълго да ме забравиш.
Денят се случи слънчев, днес отидох на работа.
Беше ми радостно и страшно. Не знаех какво да очаквам. Вратата се отвори и ми се стори, като че ли сега влизам в живота си. Усмихнах се. Бях длъжна сега така да се държа, въпреки че в живота ми нито веднъж не ми бе провървяло. Аз всичко преживях. Обиди, оскърбления, всичко изтърпях, всичко преодолях. Съумях да се изправя главно, защото вече имах житейски мотив – моят малък син, който ми нареди да живея и всичко да простя.
С усмивка пристъпих в голямата сграда на три етажа, отворих вратата от тежко дърво – на мен от сега нататък ми предстоеше дълго да я обитавам. Висок таван, огромен хол, но тук имаше нещо не както трябва. Могъществото на всичко затъмняваше старостта на сградата, която навяваше и някаква печал. Влязох в просторна зала, в която седяха много хора. Всеки на своята маса, те пишеха статии или нещо друго, но се занимаваха с нещо много важно. Мен са чакали, знаех си аз. И Мария Ивановна търсех, тук главна би трябвало да бъде. Но на невисокия ми въпрос къде мога да я намеря, никой не отговори. Тогава реших да попитам по-силно и се оказа, че всички изплаших. Оказа се, че не всичко е така радостно, както го очаквах. Ако бях красива и наконтена девица, то беседата ни би тръгнала по друг начин. Но аз се представих пред тях като другата, не тази която трябваше да бъде. Оказах се с невисок ръст, не съвсем слабичка, очите ми нито тъмни, нито светли и с руса коса. Само се усмихвах и мислех, че съм права, но моята радост срещна преграда и се натъжих.
- Аз ще ви заведа при нея - каза ми една жена и тя навярно не беше чак толкова строга, навярно защото сърцето й не беше още толкова замразено от нашия живот. Тръгнах след нея по коридора, където на пода, лежеше зелен и безкраен килим. Отдясно се отвори врата и влязох в кабинет, където вече бе тясно, масите – малко. Но все пак – три. И зад едната се оказа, че седи Мария Ивановна. Тя също беше много заета, но ми каза „минутка”. Аз носех в главата си фразата – При Вас ме изпрати Наталия Петровна. Тя, разбира се, за това знаеше. Може би не беше радостна, че ме вижда, но какво да се прави? Вече беше обещала.
- Как се казвате? От кой ВУЗ сте? Разбрах. Работила ли сте някога? Ето ти хартия, писалка. Напиши ми за себе си всичко тук. Днес ще започнеш ли работа?
- Да – отговорих аз, но сега все още съвсем не разбирах как ще стане да издържа тук.
И се върнахме в стаята, в която първоначално търсих Мария Ивановна. Тя влезе сега там с мене.
Каза на колектива:
- Новичката дойде при нас. Запознайте се, Татяна.
- Това е всичко Татяна, разполагай се, аз тръгвам. Утре започваме в 7 часа сутринта.
Аз исках да я запитам нещо, но вратата се затвори и останах да стоя като ученичка на дъската, не знаеща урока си. След минута пауза още продължавах да стърча сама. Всички мълчаливо пък продължаваха своята работа.
- А каква съм аз? Нима тук съм невидима? Така безучастно ли ме изхвърляте? Хм, какво да правя?
Обходих с поглед големия кабинет, но в него нямаше нито една свободна маса, едно-едничко място за мен. Какво ли да направя? Защо дойдох? Отново ли нищо не се получи при мен? Така хладно ми стана в тази секунда и толкова неловко.
- Хм... А... Татяна, да? Е, ела насам. При мен, разполагай се тук. Има малко нощно шкафче – не можеш и вещите си да сложиш на него. Всичко е нормално, ще живеем. – и се усмихна. Стана ми така леко, като че ли оживях. – Анастасия съм аз.
- Много ми е приятно. – Аз също се усмихнах, като че ли много съм й благодарна.
- Виж, тук има статия и ние ще я редактираме сега. Вземи молива. Всички знаци знаеш, нали?
- Аз ли? Разбира се.
- Тогава днес с това ще бъдеш ангажирана.
И животът започна. Животът потече. Бързо пребяга работният ми ден…
Излязох от кабинета, Анастасия се задържа малко след мен. По коридора, подсмихвайки се, тръгнах към изхода.
- Здравей! От какво толкова си доволна?
Аз се изплаших – кой е този? Пред мен стоеше мъж на средна възраст, много висок с приятна външност. Както усетих той беше делови, дори властен, но и приятен. Смутих се много и почти не вдигайки очи, поделих с него усмивката си.
- Татяна, време е.
С него тя не размени нито дума.
- Казвам се Евгений, Татяна!- подхвърли след мен той.
- Не е необходимо, Таня, той не е приятен тип, - ми каза Анастасия.
- М... - а аз донякъде го харесах. Но дума не казах, а в главата ми всичко за секунда се подреди добре.
Вечерта се върнах вкъщи. В своята малка квартира на края на града. Там живеех с майка ми. Така се получи, че с мъжа си се скарах, защото просто някак изведнъж и горчиво схванах, че той не ме обича. А на моите ръце остана малкия. Моят син, плод не на нашата любов, но сега – част от мен. И без него аз никъде вече не можех да отида. Така се получи, че срещнах „любия“ мъж години назад. Всичко много бързо се завъртя, а после случайно разбрах, че е било игра. На него просто му е било удобно така. Но, какво да се прави?! А трябваше да живея, бях длъжна!
Не само сега ми беше толкова сложно, но и в толкова нощи, лягайки в кревата, исках да заспя и никога очите си повече да не отворя, но сутрин ставах и казвах:
- Животът е прекрасен! Аз тръгвам! И на масата да сложа каша, бегом да се подготвям за деня бях длъжна. Обличайки се бързо да приготвя и Артьом и в градината да го заведа. Набързо се вчесвах, прибирах косата си. Лицето си напудрях, с малко червило освежавах устните си и хуквах по задължения.
- Котенце, обичам те…
Скоро по полянката забързвах. Втурвах се по стълбата колкото сили имах. Малко нелепо изглеждах. Малко закръглена бях тогава, но аз искрено бързах и знаех, че каквото и да стане, аз трябва да стигна навреме…
А тук, някакъв странен тип. Огледах се – той с горда осанка се отправяше към изхода - към мен.
- О, Боже. Къде да се дяна?
Добре, това не съм аз. Защо ми е всичко това? Нали раната от раздялата ми е още свежа.
- Здравей, чаровнице! – каза ми той.
- Здравей.- изплашено го погледнах в очите.
- Как се казваш?
- Татяна.
- Новичката значи?
С подчертан интерес той ме огледа.
- Аха! - казах и си спомних, че трябва да бягам – отдавна бях длъжна.
- Хубав ден! - Аз напрегнато, бързо тръгнах и от уплаха изтървах чантата си.
Всичко каквото беше в нея се разлетя.
Изведнъж сълзи ме задушиха – каква съм такава пъзла, помислих за себе си аз.
Той погледна, но да ми помогне не се зае. Само ме гледаше с хитрата си усмивка.
Анастасия ме посрещна с помръкнал поглед, като че ли чувстваше, че пак съм се виждала с него и от това дори не съм можала да помъдрея.
Но какво вече с мен беше се случило?
....
Е, така се случи, сама не разбрах как, отидох на среща с него. Покани ме на театър. Той не ми беше много мил, но толкова много ми се искаше да получа от някого топлота и нежност. А с него постепенно свикнах. Стори ми се, че съм му интересна. Не знаех истина ли е или много ми се искаше да вярвам, че е така. А да се откъсна от работата си и от бита ми ми се искаше толкова много, защото моят живот беше пренатоварен. Необходимо беше да го променя и да го изпълня не толкова със смисъл и съзнание какво съм длъжна да правя, а с това, че съм нужна и нежна като жена.
Поддадох се. Той беше властен, строг човек, но в същото време и много слаб. Често общувахме. Можехме да се срещнем на обед. Можехме с него и с детето в парка да се разхождаме. Той беше много горд с това, че ми е дарил радост. А аз – малко непохватна, с тежък и нелек живот и вече „смачкана” бях безумно радостна. А той през цялото време ме командваше. Харесваше ми това време… Но веднъж настъпи моментът на истината.
Отидохме на рожден ден на негов приятел. Там ситуацията беше такава, че никого не познавах и се почувствах малко неуютно. Имаше една девойка – стройна, весела, беше сама. Всички я гледаха с интерес. Видимо беше, че беше привлекателна. На всички говореше само за това какво е направила, какво е достигнала, къде е била. А аз внимателно слушах и гледах, все пак интересни ми бяха нейните истории, но не можах да разбера само едно – че историите й завлякоха и моя избраник. После се веселихме, хапнахме малко и пихме. Когато ни изпратиха и се прибрахме и останахме сами, той ми се стори мълчалив.
- Какво затихна изведнъж? Ха- ха, на мен празника ми хареса? А на теб?
- На мен също – някак глухо ми отговори той.
- А видя ли как танцуваше Димка?
- Видях, видях…
- Е, какво? Да не съм те разстроила аз нещо?
- Да отслабнеш ти трябва да теб първо, а след това такива танци да подкараш.
Някак неприятно ми стана. Някога слушах такива думи, но отново – не, не трябва да се повтаря това отново сега!
- Да беше погледала добре Вероника. Да беше взела от нея пример.
Аз не знаех какво точно бях длъжна да направя. Нима беше в силите ми за секунда да променя живота си? А и как мога да съм аз до нея? Тя е такава… Аз и да се опитвам и да не се опитвам, да се старая или не, никога няма да стана като нея. А на следващия ден за работа както обикновено, летях. Правех всичко така старателно, като че ли бях длъжна. И цялата седмица минаваше така, като че ли съм мъртва.Каквото и да станеше вършех нещата така. Душата ми беше замръзнала. Нямах сили.И слабото чувство, което в себе си раждах, като че ли губех. Аз не знаех, че може така лесно да се смени една фраза с друга. Но да се разделя с Евгений не смеех и много се боях да остана отново сама. Така мина и цял месец, душата ми както преди беше хладна. Той стана какъвто беше и преди – повече властен, но слаб, много мнителен.Той преживяваше всяка незначителна работа – и най-дребната. А аз винаги бях в негово подчинение и не смеех да възразявам. На мен ми се струваше, че бях длъжна, задължена му бях да го уважавам, да го обичам. И ето какво се случи с мен. Оставих се на това състояние още половин година, а после разбрах, че съм болна. Мисълта за това, че съм изменила на себе си ме душеше ден след ден и в резултат на това целият ми организъм започна да се съпротивлява на света. Моят живот сега като че ли се самозаключи, за да не обременява никого.Майка ми започна много да ми помага за детето, а при мен ту пристъп на слабост ще се случи, ту неспокоен сън, но аз работех и ходех по доктори. Евгений като че ли вече не можеше да ме понася. Не, че просто редом до мене беше, но той навярно за себе си беше решил, че не му е нужна моята загриженост. И въпреки всичко останах са. Аз така се мятах, така преживявах, така исках да се изтръгна от клопката на моя организъм. Но той ме душеше, той нещичко се опитваше да ми покаже. Той искаше душата ми, явно за да я изтръгне. Но аз не можех, не можех сама да се боря. Какво трябваше да направя? Аз умирах. Животът тихичко си отиваше от мен. Рак – това е то, че е рядкост, разбира се не можеш да кажеш, но ми беше и някак странно. Как така точно с мен това пък се случи? И си седях така в клиниката – вече бях отдавна обречена и ми беше много печално на душата. И в този момент със своя поглед обгърнах двамата младежи. Девойката – немного висока влезе сама, слабичката й фигурка се клатеше. И младият човек след нея. Висок, интересен. И двамата бяха облечени много добре.
„Какво правят тук с нея?” помислих аз предвиждайки точната и очевидна ситуация.
- Кой е последен за професора? – попита опашката тя.
- Аз, - отговорих аз.
- Добре, - каза тя – аз съм следващата. И седна до мен.
Дълго мълча, но в очите й прочетох надежда – чиста надежда живееше там.
- Татяна – представих й се на свой ред.
Отначало удивено погледна към мен.
- Извинете ме, но е трудно да се мълчи, а ще ни се наложи сигурно не един час да почакаме.
- А какво се е случило? Защо?
- Професорът ще се забави казаха…
- Алис, аз ще тръгна тогава. Ти чакай, ще се върна за теб.
- Добре, Макс. - Усмихна се и нежно го целуна на прошаване.
Когато той замина между нас се завърза разговор и аз разбрах, че не съм сама в бедата, но тук имаше не само това, от което аз бях недоволна – че съм пълна. Моят организъм бе престанал да се бори. Но понякога се случва и така, че си много красива и млада, а те постига участ, която ме очакваше неотстъпно и мен.
Тя като мен беше разстроена, обичала своя мъж, всичко му прощавала, той бил доволен от това – за статуса така и трябвало да е, не можел да я остави в трудната минута. Тя била готова през всичко да мине, била готова на света да прости за това, че той й давал да го обича. Тя простила и униженията, които понесла, защото между тях какво ли не се е случвало… Тя, както и аз, искала внимание. А той бил мъж, той бил силен, неговата задача на планетата не била такава. Любовта не е границата на рая.
За него любовта, уюта и дома са приложение към огромния му живот, за нея животът им е очернен и за нея любовта е границата на рая.

Превод от руски
ВЕСЕЛИН АСЕНОВ