… Ето, той отново се затича и му дадоха пас толкова класен, че пръстите си да оближеш – не много висок, но не и „късичък”: среден и много точен, на половин метър от мрежата. Самият аз обичам да бия така – тогава идеално съвпадат траекторията на паса и зареденият ти за удара скок… И блок да се направи е трудно – топката не е на самата мрежа. Но сега не бия аз, а друг – аз посрещам.
Той сега е на най-удобното за удар място, на четвърто… Стоиш едва обърнат към мрежата леко изнесъл напред лявото си рамо и чакаш кога ще поемат, как ще разиграят и идва ред номер трети да ти подаде внимателно, точния, „излитащия” пас. Затичваш се, скачаш и забиваш. По това как са съвпаднали топката и дланта ти, как е легнала тя в шепата ти изведнъж чувстваш какъв ще излезе ударът – рязък, отсичащ, точен като удар на забиван нит или смазан, слаб като „просено зърно”.
Ето той вече се извиси над мрежата… Скача, този гад класно – до гърди, корпусът на тялото му е изтеглен назад и грозната му, носеща ми сега изпитание ръка, е вдигната за удар много грамотно, правилно: сгъната е в лакътя почти под прав ъгъл, а китката е изнесена зад тила. И ударът ще е силен и няма да можеш да разбереш къде ще се стовари.
Но добрият защитник (а аз съм – добър) само по един отскок, по вдигането над мрежата, по въртенето на корпуса на тялото при удара до момента на срещата на топката с ръката, вече чувства, знае къде ще попадне топката… Краката ти са свити в коленете и целият ти, всяка твоя клетка е готова мигновено и пружинно да реагира, да се взриви, мятайки се за посрещането на летящата към теб бяла мълния на топката.
Ето и сега аз ясно виждам, че той се е залепил в моя ъгъл, на моя номер – пети. Най-удобният сектор за атака, разбира се, ако не „влачат” или не пуснат топката край блока, близичко край мрежата. Но за „влаченето” има друг пас, а за пускане на топката и дума не става, никой не е направил блок… Ние с него сега сме един срещу един. Той – на своя четвърти номер, а аз на пети – защитник и ловец.
Бие силно, остро. По друг начин не би и могло: и отскочи високо, и пасът беше идеален! Но аз вече разбрах, отгатнах къде ще отиде топката. Вдясно от мен и напред – на метър и половина. Взривявам се, скачам, и се приземявам на жилавия паркет на нашата зала, поемайки я със свитата си в юмрук длан…
Легна добре и топката изви плавна, невисока дъга към чакащите ръце на нашия трети номер. По-нататък не е моя работа, аз свърших своето. Поех както трябва и подадох като по заповед. Връщайки се мигновено и отново на своя пети номер, отново съм в играта.
Когато завъртяхме кръга и пак дойдох на същото място, той отново би – два пъти… И всеки път точно там и в тази точка! И аз поемах по същия начин. Добре го правех – без грешка… Даже Фомин, Фома – нашият капитан, обикновено придирчив, взискателен, обичащ да показва, да ръководи и не прощаващ и най-малката грешка не се сдържа – поздрави ме с вдигнат палец. Това стана, когато за трети път извадих топката и я отиграх.
В добавка и пасове в тази игра му давах без никакви проблеми, а той – капризен, нито веднъж не изръмжа: „Къде подаваш, негоднико…”. При това би могъл без затруднение да отиграе от душа – висок е два метра и два сантиметра, даже и по-лошо подадения пас.
Но Фома и в играта, и на тренировките беше винаги придирчив и неизменно строг… Едва когато постъпи в своя Институт, захвърли волейбола, започна да гони „баскета”, получи признание и започна да играе в представителния отбор на „Буревестник”. А тогава, в нашите училищни години – девети, десети клас, той беше капитан на волейболния отбор на училището и под неговото предводителство и капитанство взехме веднъж второ място в Москва, спечелвайки втора юношеска категория.
Как ни гонеше, как ни ругаеше само!... След тренировка цялата ми фланелка беше черна от потта, а краката ми накрая трепереха. Първо – бягане по края на залата – най- голямата в Москва. Веднъж играхме в залата на ЦСКА – там, наистина, беше лошо. Площадките – близко една до друга, някакви металически щанги висят над главите ни и топката ту попада в тях, ту излита глупаво на съседната площадка, прекъсвайки играта там. А в нашето 24-то училище на Кримския площад беше широко, просторно, имаше и много места за зрителите.
След седем минути бягане Фома ни нареждаше в кръг и започвахме: „Дълъг пас, високо излитане!” и топката трябваше колкото може повече да стои във въздуха.
„Подай на предния!” Пасът не стига до теб всеки път по метър, метър и половина и ти си длъжен като рибка да се хвърлиш с нисък скок, да поемеш топката, да се приземиш на длани, веднага да скочиш и отново да заемеш старото си място.
„С рамото напред!” Тази процедура означаваше хвърляне на страни – ту вляво, ту вдясно и посрещане на каквато и да е топка с юмрук или с длан.
„Пас в скок!” И си длъжен на скочиш, меко да поемеш топката и точно да я подадеш от въздуха.
„Отиваме на леки удари!” Под „леки” Фома разбираше да скочиш, да удариш така, че пръстите ти да се обърнат, а пред очите ти да притъмнее. После поеми както трябва и отново дай пас не както и да е, а точно. „При добър пас топката трябва да се спуска пред лицето, никъде другаде… Всичко останало е недопустимо!”.
И ако в някоя турнирна игра нещо не вървеше, Фома вдигаше ръка, поставяше върху нея другата като щит и вземаше от съдиите минута, а след това в центъра на тесния кръг от нашите тела, обясняваше и започваше да ни тика пред очите пръстите си, въртейки злобно светлите си очи. „Ти и ти – безобразие! Ти – въобще не играеш… Нито с главата, нито с… Още веднъж пуснеш ли такъв пас си на пейката на запасните до края на мача. И номера ще ти взема. Ще гониш пеперудките по двора с момичетата, в техния „кръжок”. Там можеш и да останеш, няма да те изгонят.”
А момичетата, нашите момичета от нашия клас идваха да ни подкрепят, да гледат как играем, държаха на отбора, защитаваха ни и ни бяха вярна публика. А, иди, че се проваляй!
Но Фома ни съсипваше. Той обичаше играта, не приемаше в нея никакво позьорство, залагане, малодушие, не прощаваше хитростите и сам прибягваше до тях понякога при сериозна турнирна борба. И то със замисъл за психологическо въздействие и постигане на ефект и предимство пред противника. Излизаше на площадката с тежката походка на горила и държеше във всяка ръка в лапите си по една топка. Държеше ги така небрежно, хванати отгоре като с клещи. Това действаше… Още повече – такава стойка, такова желание за игра, такива пръсти, такива лапи! А зад него – ние, патенцата, в нашите вишняви фланелки с изрязани от филцов плат номера, с черни гащета, ушити по тялото и с китайски кецове. Това впечатляваше и понякога сломяваше духа на противника още преди играта. Е, с такъв противник играехме „с едната – лява”. Но до всичко това, до вишнявите фланелки на отбора, до филцовите номера (моят е трети), трябваше да се доживее, да се дорасне. За първи път видях истински волейбол в седми клас, когато навлизах в четиринадесетата си година.
До този момент аз простодушно и наивно предполагах, че волейболът е игра, в която хората си подават топката в кръг и тя отива където си иска. Само това бях виждал по време на летните ваканции, когато ходехме на вила. Във всички там – Подрезково, Малаховка и други прекрасни места, сега толкова далечни и почти забравени… Пък и тогава като всички мои връстници повече се увличах по футбола – играех по мой избор на терена като десен полузащитник или като вратар. Много ми харесваше да прекъсна атаката на противника и да спра стремителния бяг на нападателя. Хвърлях се с точно и разчетено движение в краката му, измъквах топката буквално под вдигнатия вече за нанасяне на удар крак, когато зрителите бяха скочили и викаха „гол”! Хващаш, прегръщаш, здраво стискаш топката, тръгваш напред с гръб към вратата, тупваш я няколко пъти, даваш сигнал на твоите и тази като че ли само твоя топка, сякаш небрежно с ръка леко хвърляш далеко напред в полето. Или да отбиеш, ако не можеш да хванеш във висок скок напред с рамото трудна, хитро фалцирана топка… Изпитваш такава радост, такова гордо удовлетворение! Успял си, отбил си, пратил си топката в играта и това всички са видели, оценили и са се възхитили. А добър защитник във волейбола по-късно станах навярно заради този мой отскок. Харесваше ми това, теглеше ме като магнит – като болест, като сладка отрова. Да извършиш невъзможното, когато на всички им се струва и вече виждат, че топката сякаш те е победила… Ядец за тях! Аз се справих, аз издържах! Удивително чувство…
Но това по-късно. Видях за първи път истински, професионален и класен волейбол на спортните площадки в парк „Горки”. Явно играеха класни отбори, равни по майсторство, по сила и топката дълго, по две, три минути се задържаше във въздуха и с възхищение чувствах във всичко това някакво магьосничество. През целия мач, при неговата оспорваност на тази площадка имаше нещо привличащо, привлекателно, хипнотизиращо като магия.
Два часа – до късен мрак, престоях на площадката и се прибрах в къщи влюбен в тази игра, жадувах я силно. Разказах на мама за това чудо, за тайната на непостижимото и чух отговор: „Да, това е волейболът!”.
В девети клас ние всички сериозно се разболяхме по волейбола и Фома стана наш капитан. Как обичах тренировките ни. Бяха два пъти в седмицата. Всички си подредихме малки куфарчета с екипи – нямаше тогава спортни чанти и тези куфарчета бяха големият шик, знакът на нашата приобщеност към волейболната каста.
Аз чаках тренировките с нетърпението на любовник, изпитващ страстно желание преди срещата. Перях и гладех пред всяка тренировка екипа си, а след това, когато фланелката беше черна от потта, отново я перях. Тичах по Зубовски булевард до Кримски площад към нашето училище и знаех, че след когато всички се съберем в просторното фоайе с мраморни сиви плочи, чистачката леля Паша ще връчи на Фома ключовете от физкултурния салон – само на него и на никой друг, и ние ще влезем… Ще се разкрие пред погледа ти високото и гълъбово пространство, което е твое за цели три часа… То ще се окаже чакащо и ще се събуди, ще реагира с ехо още при първото удряне на топката по сухия паркет. Ще започне, ще закръжи, ще се превъплъти в бял заек топката – ту неуловим, ту послушен, ту коварен и непредсказуем, но подчинен на тебе, на твоето умение, на твоето хазартно и опияняващо, разтревожено самоотдаване. Започва загряването, тренировката и накрая – играта!
Денят ще свети и ще синее прозрачно зад високите прозорци, предпазени от дървени решетки. После ще започне да се стъмнява, ще настъпи сумрак, някой ще включи осветлението и играта ще продължи, навлизайки в своята последователност, развитие и ще завърши (винаги неочаквано, изведнъж!) когато Фома каже, хващайки топката: „Свършихме! Сваляйте мрежата.”
Краката изведнъж ще натежат, налети с олово, ще почувстваш умора, дланите, лишени от топката, ще изпаднат в сирашка самота и ние ще се повъртим, ще се поразтъпчем на сцената на нашата зала и там, зад завесата ще започнем да се преобличаме е да сваляме екипите. Хладната струя вода под душовете на банята, прибраните куфарчета, крилото на училището, първата глътка на чистия и вкусен въздух и разделянето… До следващата тренировка след три, дълги като зимата в Москва, дни.
Уроците – насила, чрез „не мога” и когато си вече в леглото си представяш скоковете на белия заек на топката, дразнещи, привличащи, примамващи… И звучат в тъмното, в плуващата нощ, в съня на стаята като зов ударите на топката – любими, изискващи, очакващи.