ВЛАДИМИР НАБОКОВ е роден в Санкт-Петербург на 22 април 1899 година. Баща му е изявен лидер на партията на кадетите, а майка му е от семейството на търговците Рукавишникови. Първият му сборник „Стихотворения“ излиза през 1916 г. След Октомврийската промяна заминава със семейството си за Европа. До 1940 година пише преимуществено на руски език под псевдонима Сирин. След пристигането и настаняването си в Америка започва твори на английски, но едновременно с това някои от стиховете му са на роден език. Превел е на анлийски с коментарии романа в стихове на Пушкин „Евгений Онегин“ и класиците на руската поезия. Много от стиховете му са написани от името на персонажите на неговата проза. Той е сложен поет, синтезиращ достиженията на световната и на руската поезия, намиращ се непрекъснато в диалог със световната култура, продължаващ класическата традиция на нов етап на обновление. Тъгата по родината, изгубеният рай на детството преминават като доминиращи теми в творчеството му. Набоков успява да се наложи като изключителен романист и прозаик, драматург, поет, критик, есеист, преводач. Умира на 2 юли 1977 година в Монтрьо, Швейцария, оставил име на класик на руската и на американската литератури. Романите му „Защита Лужин“, „Лолита“, „Дар“, „Другите брегове“ ... се налагат като едни от най-значимите бестселъри.
ИЗГНАНИЕ
Обзет съм от странни мечтания
в зори сред полутъмнина:
Дали Пушкин би бил изгнаник
сред нас ако беше сега?
Заточен в далечна пустиня
той щеше да бъде обречен
„да чезне по здрачна Русия”
тъй както веднъж си предрече.
А може би с нежност и гняв –
шумът от крила възкресил –
с напеви нечути света
от днеска сам би огласил.
Или пък така: във изгнание,
завършващ скиталчески път,
сърцето горещо с мълчание
покрил би великият мъж –
от страх да не снизи със песни,
с високите си песни сам,
тъгата дивна и чудесна,
тъгата по отминалия рай.
Но ако знаеше: в имение далечно
душица вярна сам-сама гори,
едно кандило в спалнята просветва,
старица до прозореца седи.
Изнемощяла тя ще го дочака!
Ще пламне къщният покой...
Той ще се спусне в скута ѝ разплакан
и всичко, всичко ще ѝ каже той.
в зори сред полутъмнина:
Дали Пушкин би бил изгнаник
сред нас ако беше сега?
Заточен в далечна пустиня
той щеше да бъде обречен
„да чезне по здрачна Русия”
тъй както веднъж си предрече.
А може би с нежност и гняв –
шумът от крила възкресил –
с напеви нечути света
от днеска сам би огласил.
Или пък така: във изгнание,
завършващ скиталчески път,
сърцето горещо с мълчание
покрил би великият мъж –
от страх да не снизи със песни,
с високите си песни сам,
тъгата дивна и чудесна,
тъгата по отминалия рай.
Но ако знаеше: в имение далечно
душица вярна сам-сама гори,
едно кандило в спалнята просветва,
старица до прозореца седи.
Изнемощяла тя ще го дочака!
Ще пламне къщният покой...
Той ще се спусне в скута ѝ разплакан
и всичко, всичко ще ѝ каже той.
ХОТЕЛСКА СТАЯ
Легло без дъх, скамейка жалка.
Тъй мрачно жълти са изцяло.
Два стола. Криво огледало.
И влизаме със мойта сянка.
Прозорец мигом звънва май:
отблясък слиза до земята.
Нощ бездиханна. Псета в мрака
разсичат тишината с пъстър лай.
Замирам до прозореца в нощта
и в чашата на небосвода блед
подобно златна капка мед
тъй сладостно блести луната.
Тъй мрачно жълти са изцяло.
Два стола. Криво огледало.
И влизаме със мойта сянка.
Прозорец мигом звънва май:
отблясък слиза до земята.
Нощ бездиханна. Псета в мрака
разсичат тишината с пъстър лай.
Замирам до прозореца в нощта
и в чашата на небосвода блед
подобно златна капка мед
тъй сладостно блести луната.
КЪМ РОДИНАТА
Нощта е дадена за мислене и
пушене
и през дима със тебе да се слушаме.
Добре... Проскърцва тихо мишка,
звезди прозорец с покриви
разлиства.
Костта в гърдите си напипвам аз:
родино, тя е твоя част.
С твой въздух дишат моите гърди,
а аз със стихове отвръщам ти.
Във синя нощ червена длан
трепереше над твоя върбов плам.
Тъгуват вдлъбнатите мои ходила
по твоята изстрадала земя.
Така и тялото е образ твой
с душа – небесен над Нева покой.
Допушвам и ще лягам, и ще спя,
почувствал в тебе пролетта:
домашен ъгъл, паметното дъбче,
с гребла разчесаният пясък съхне.
пушене
и през дима със тебе да се слушаме.
Добре... Проскърцва тихо мишка,
звезди прозорец с покриви
разлиства.
Костта в гърдите си напипвам аз:
родино, тя е твоя част.
С твой въздух дишат моите гърди,
а аз със стихове отвръщам ти.
Във синя нощ червена длан
трепереше над твоя върбов плам.
Тъгуват вдлъбнатите мои ходила
по твоята изстрадала земя.
Така и тялото е образ твой
с душа – небесен над Нева покой.
Допушвам и ще лягам, и ще спя,
почувствал в тебе пролетта:
домашен ъгъл, паметното дъбче,
с гребла разчесаният пясък съхне.
ГОЛЯМАТА МЕЧКА
Бе страшен този полунощен рев...
Девици седем край морето чакаха
отплувалите лодки без късмет
и виха вдигнали ръце, и плакаха.
Звездици седем в тежката мъгла
рибарите молитвено огряваха,
показвайки им пътя към дома...
Девици седем край морето чакаха
отплувалите лодки без късмет
и виха вдигнали ръце, и плакаха.
Звездици седем в тежката мъгла
рибарите молитвено огряваха,
показвайки им пътя към дома...
23 септември 1918 г.
ЛЯСТОВИЦИ
Братко ласкав, ний се реем
над църковните предели
и над езерата пеем
в синкаво сребро изгрели.
Ще отлитнем утре, знаеш –
в сънно утро през септември.
В Цариград ще сме по залез,
в Назарет – по изгрев спрели.
Но на север през април
се завръщаме и ето
ти откъсваш, братко мил,
момина сълза в полето;
неразбиращ думи птичи,
звънко извисили глас,
ще ни видиш кръстолики
над кубета в тюркоаз.
над църковните предели
и над езерата пеем
в синкаво сребро изгрели.
Ще отлитнем утре, знаеш –
в сънно утро през септември.
В Цариград ще сме по залез,
в Назарет – по изгрев спрели.
Но на север през април
се завръщаме и ето
ти откъсваш, братко мил,
момина сълза в полето;
неразбиращ думи птичи,
звънко извисили глас,
ще ни видиш кръстолики
над кубета в тюркоаз.
10 юни 1920
Превод от руски
ВЛАДИМИР СТОЯНОВ
Превод от руски
ВЛАДИМИР СТОЯНОВ