Книжно-Газетный Киоск


ВЛАДИМИР НАБОКОВ е роден в Санкт-Петербург на 22 април 1899 година. Баща му е изявен лидер на партията на ка­детите, а майка му е от семейството на търговците Рукавишникови. Първият му сборник „Стихотворения“ излиза през 1916 г. След Октомврийската промяна заминава със семейството си за Европа. До 1940 годи­на пише преимуществено на руски език под псевдонима Сирин. След пристигането и настаняването си в Америка започва твори на англий­ски, но едновремен­но с това някои от стиховете му са на роден език. Пре­вел е на анлийски с коментарии ро­мана в стихове на Пушкин „Евгений Онегин“ и класи­ците на руската поезия. Много от стиховете му са написани от името на персонажите на него­вата проза. Той е сложен поет, синтезиращ достиженията на световната и на руската поезия, намиращ се непрекъснато в диалог със световната култура, продължаващ кла­сическата традиция на нов етап на обновле­ние. Тъгата по родината, изгубеният рай на детството преминават като доминиращи теми в творчеството му. Набоков успява да се наложи като изключителен романист и прозаик, драматург, поет, критик, есеист, преводач. Умира на 2 юли 1977 година в Мон­трьо, Швейцария, оставил име на класик на руската и на американската литератури. Романите му „Защита Лужин“, „Лолита“, „Дар“, „Другите брегове“ ... се налагат като едни от най-значимите бестселъри.



ИЗГНАНИЕ

Обзет съм от странни мечтания
в зори сред полутъмнина:
Дали Пушкин би бил изгнаник
сред нас ако беше сега?

Заточен в далечна пустиня
той щеше да бъде обречен
„да чезне по здрачна Русия”
тъй както веднъж си предрече.

А може би с нежност и гняв –
шумът от крила възкресил –
с напеви нечути света
от днеска сам би огласил.

Или пък така: във изгнание,
завършващ скиталчески път,
сърцето горещо с мълчание
покрил би великият мъж –

от страх да не снизи със песни,
с високите си песни сам,
тъгата дивна и чудесна,
тъгата по отминалия рай.

Но ако знаеше: в имение далечно
душица вярна сам-сама гори,
едно кандило в спалнята просветва,
старица до прозореца седи.

Изнемощяла тя ще го дочака!
Ще пламне къщният покой...
Той ще се спусне в скута ѝ разплакан
и всичко, всичко ще ѝ каже той.



ХОТЕЛСКА СТАЯ

Легло без дъх, скамейка жалка.
Тъй мрачно жълти са изцяло.
Два стола. Криво огледало.
И влизаме със мойта сянка.

Прозорец мигом звънва май:
отблясък слиза до земята.
Нощ бездиханна. Псета в мрака
разсичат тишината с пъстър лай.

Замирам до прозореца в нощта
и в чашата на небосвода блед
подобно златна капка мед
тъй сладостно блести луната.



КЪМ РОДИНАТА

Нощта е дадена за мислене и
                                               пушене
и през дима със тебе да се слушаме.
Добре... Проскърцва тихо мишка,
звезди прозорец с покриви
                                           разлиства.

Костта в гърдите си напипвам аз:
родино, тя е твоя част.

С твой въздух дишат моите гърди,
а аз със стихове отвръщам ти.

Във синя нощ червена длан
трепереше над твоя върбов плам.

Тъгуват вдлъбнатите мои ходила
по твоята изстрадала земя.

Така и тялото е образ твой
с душа – небесен над Нева покой.

Допушвам и ще лягам, и ще спя,
почувствал в тебе пролетта:

домашен ъгъл, паметното дъбче,
с гребла разчесаният пясък съхне.



ГОЛЯМАТА МЕЧКА

Бе страшен този полунощен рев...
Девици седем край морето чакаха
отплувалите лодки без късмет
и виха вдигнали ръце, и плакаха.

Звездици седем в тежката мъгла
рибарите молитвено огряваха,
показвайки им пътя към дома...

23 септември 1918 г.



ЛЯСТОВИЦИ

Братко ласкав, ний се реем
над църковните предели
и над езерата пеем
в синкаво сребро изгрели.

Ще отлитнем утре, знаеш –
в сънно утро през септември.
В Цариград ще сме по залез,
в Назарет – по изгрев спрели.

Но на север през април
се завръщаме и ето
ти откъсваш, братко мил,
момина сълза в полето;

неразбиращ думи птичи,
звънко извисили глас,
ще ни видиш кръстолики
над кубета в тюркоаз.

10 юни 1920
Превод от руски
ВЛАДИМИР СТОЯНОВ