Църковният празник Пасха през тази година дойде в началото на април, когато в родната Москва реката излиза от бреговете си и наводнява по-близките къщи, между които и техния неголям дом на „Берсеневка” в съседство с известната фирма „Йенем”. И пролетта все още едва-едва започва да напомня за себе си…
… А тук, в България, тя бе вече в пълния си разгар и като че ли не можеше да се нарече пролет, а направо – лято и той в своя плътен, тъмен вълнен костюм с черна кожена якичка изглеждаше като бяла врана сред леките цветисти дрехи на българите.
Спокойно, без да бърза, Иван се качваше по гладките, почти полирани павета към самия връх на тепето, любувайки се на средновековните постройки в кривите, малки и тихи улички…
Понякога се спираше да си поеме дъх и затворил очи се вслушваше в света, изпълнен с ромона на гугутките, шепота на листите на лозите в дворовете и чуваше наблизо високите гласове на разногласното и празнично настроено множество от хора, пременени в новите си дрехи. Една от тези компании неочаквано го обгради, завъртя го в средата си и с думите: „Честит Велик ден!” го привлече и го завъртя в луд танц. „Христос Въскресе! Христос Въскресе! Христос Въскресе! – оглушаваше пловдивските тепета, както и – „Воистина Въскресе!...”.
Като че ли за първи път през последните няколко седмици Богомолов не можеше да мисли за неотдавнашната кончина на майка си Мария Алексеевна и на малкия си племенник Васенка – първият син на брат му Павел и на неговата съпруга Оленка. Той отдавна вече беше решил за себе си да й подари свой портрет на Иван Николаевич Крамски – беше приятно изненадан и удивен когато забеляза с какво възхищение гледаше тя този портрет… Непременно тук, в България, трябваше да й купи и някакъв подарък. Но не само на нея – иска, не иска има четирима братя и две сестри и всички те имат семейства… Женя Бахрушина – съпругата на Александър, ей така, между другото, го помоли на тръгване, ако има възможност да й донесе розово масло.
Когато се наблюдаваше отстрани увлечения в хорото и играта висок, брадат, весел човек, трудно можеше да се разбере, че съвсем не отдавна е имал семейни проблеми и сега го бяха налегнали главно мисли, свързани с предстоящата му работа в България. Малко беше да се създаде проект на бъдещия Събор – Храм-паметник на името на Светия Благоверен княз Александър Невски в памет на Царя-Освободител – Господаря Император Александър Втори и в името на непреходната дружба на славянските народи – необходимо беше да се направи още много: да се разработи детайлизиран проект, внимателно да се изучи мястото, избрано за строителството, както и всичко възможно в това число и климатичните условия, да се определи строителният материал, желателно местен… Всъщност, неговото идване в Родопите беше по тази причина. Вечерта на Иван Семьонович му предстоеше среща с генералния консул на Русия в Източна Румелия – Александър Григориевич Сорокин, среща, която можеше да изясни много неща. Освен архитекта на нея бяха поканени и представителите на местната власт и на някои строителни фирми. Беше обещал да дойде от Шипка и неговият приятел и колега от академията Саша Томишко, издигащ в момента храм в подножието на Балкана.
И много му се искаше да посети семейството на младия си приятел Ванчо на 20 километра от Пловдив, който сега учеше в Петербургския университет и в продължение на месеци наред старателно му помагаше да усвои основите на българския език.
А най-важното – в София предстоеше да се проведе официалната церемония по подписването на Договора за строителството на Храм-паметника.
…Но всичко това предстоеше… А сега разлудувалата се край него младеж за нищо на света не искаше да пусне своята руски събрат, „братушката” Иван. Неочаквано се появи и обикалящо всеки шише леко българско вино, както и сирене и всички се черпеха под одобрителните възгласи: „Наздраве! За Русия, наздраве! Христос Въскресе! Воистина Въскресе!”.
И Иван се въртеше в танца, забравяйки без време за всичко на света:
(перевод стихотворении!)
На академика все пак му се отдаде възможност да се промъкне през танцуващата, пееща, празнуваща шумно и забавляваща се тълпа. На него все му се налагаше в натрупаните набързо вече почти четиридесет житейски години непрекъснато и сам да си проправя път към тази или към онази цел в живота. Защо е така? – си задаваше често този въпрос. И сам си отговаряше: „Така или иначе моите предци са от ярославското село „Дор”, което по своему означава „доработвам” или „довършвам”, „проправям си пътя”… Батюшката не ме допускаше до обучение, искаше аз да тръгна по неговите търговски дела – наложи ми се сам да си изкарвам препитанието по пътя до Питер, за да постъпя в академията: повече от година обучавах детето на бронзировчика Андрей Егорович Соколов да рисува и направих не малко за него в името на Святото дело: по моите рисунки и до днес там изготвят подсвещници, календари… На всичко отгоре преди две години Соколови бяха удостоени с висшата награда: правото да изобразяват на своите изделия Държавния герб. В техния успех има и частица от моя труд…
Разбира се, че проектите ми не винаги се възприемаха с „ура”. Отново се налагаше да си проправям пътя през бюрократичните спънки. Наистина, малко по-лесно стана след откриването на паметника на Пушкин в Москва на „Тверски булевард”, където се налагаше да бъда не само в ролята на архитект, но и да ръководя всички работи…”
Това, че именно него – Богомолов, за своя проект българите нарекоха най-подходящия, беше за Иван Семьонович неочаквано. По негово вътрешно убеждение основна роля за това тяхно мнение беше изиграл генерал Скобелев. Именно по указание на Михаил Дмитриевич Скобелев вече беше построен през седемдесет и девета година близо до Ямбол едноименен храм „Александър Невски”.
Скобелев харесваше и симпатизираше на надарения архитект и художник, привърженик на националния руски стил в архитектурата и в изкуството, а собствено и във всичко друго.
И ето, той е вече тук – в България, в стария квартал на старинния Пловдив (Тримонциум, Филипопол), на древната тракийска земя, на най-високото от всички обитаеми тепета. И това изумително съчетание на небесната глъбина с ярко розовите керемидени тонове на къщите, прикриващи развалините някога представящи величието на византийски храм, разпалваше въображението на твореца и той вече нямаше търпение колкото може по-скоро да се залови за работа, да се потруди здраво… В белоснежна риза, със сако прехвърлено на ръката, с развявана от вятъра коса, той като че ли беше застинал омагьосан на самия край на скалата, поразен от приказната панорама на града, заобиколен с широката, проблясваща на слънцето река Марица.
…Подписването на договора се състоя в Руското дипломатическо агентство на 1 май 1884 година. Още от ранно утро площадът пред зданието, който след започването на храма през 1882 г. сред народа започнаха да наричат „Александър Невски”, беше запълнен с карети, кабриолети и даже каруци. Така или иначе паметникът на руската слава и братската дружба трябваше да се издигне от самопожертвования. От април 1882 година до март 1884 година бяха събрани 519 хиляди 642 лева и 11 стотинки, което представляваше примерно една пета част о предполагаемите разходи.
При входа на „Руската легация” свиреха два оркестъра сменяйки се по ред един след друг: на военните музиканти и за народна музика. Всички очакваха идването на българския княз Александър Батенберг. Почетният караул, съставен от руски офицери и представители на националната гвардия, предизвикваше у всички любопитстващи неподправено възхищение. След идването на военния министър княз Контакузин пристигна и министърът на просветата Константин Иречек, който по-късно в своя дневник щеше да запише: „… тук е и архитект Богомолов от Петроград с план на църквата „Св.Александър”, строителството на която ще достигне два милиона лева…”.
Идването на Българския княз застави самия Иван Семьонович да се надвеси над чертежите в обкръжението на членовете на комитета по издигането на храма и многочислените гости. Въпроси, въпроси, въпроси… Но архитектът като че ли не ги чуваше и продължаваше „да работи” над проекта.
Внезапна суетня мигновено постави всичко и всеки на неговото място. Появяването на княз Александър беше посрещнато с ръкопляскания. Изненадващо, в нарушение на дипломатическия етикет, ръководителят на България се отправи първо към архитекта и усмихвайки се, леко го докосна по рамото.
Иван Семьонович, продължавайки да държи в ръката си молив, замислено се обърна и едва тогава, виждайки пред себе си княза и разбирайки цялата неловкост на положението леко се поклони, поглеждайки в очите руския посланик, като че ли искаше да се извини на стопанина на дома за своята нетактичност. Но никой от присъстващите не придаде значение на това, още повече, че княз Александър направи с ръката жест като че ли канейки всички да се приближат до масата:
-Господин посланик, господа. Моля да ме извините – ние ще успеем да спазим предвидените за такива случаи дипломатически формалности, но нас ни чака историческото подписване на още един документ, символизиращ дружбата между нашите народи – подписването на договора за строителството в София на храм в чест на Светия Благоверен Княз Александър Невски и в памет на нашия незабравим Цар-Освободител, носещ същото име.
След мъченическата кончина на Господаря император в Петербург беше взето решение: на мястото на неговата гибел да се издигне Храм. Аз се обърнах към кмета на града с молба да изпрати снимки с представените проекти. Моят избор, както и изборът на нашето многоуважаемо Народно събрание падна на проекта, получил почетен отзив, проектът на присъстващия тук господин Богомолов. Ние искаме и нашият Храм „Свети Александър Невски” да бъде построен по образ и подобие на конкурсния…
След многочислените речи се премина към подписване на Договора. От българска страна своя подпис поставиха министърът на строителството на обществени здания и съоръжения, председателят на комитета по издигане на Храма – Тодор Икономов, от руска – академик, архитект и художник Иван Богомолов.
В началото е записано: „Архитектът г-н Богомолов приема задължението да изработи подробен план на Храм „Св.Александър Невски”, който ще бъде построен в София по подобие и прилика на храма, който г-н Богомолов е представил на конкурса за постояването на храм в памет на мъченически починалия Император Александър Втори…” „Оставайки верен на идеята и на общия характер на избраното изображение г-н Богомолов се задължава да придаде на Храма такива размери и такъв вид, който да бъде не само в пълно съответствие с местните условия, но и в цялост постройката да не надвишава повече от два милиона лева.” е записано на второ място.
По-нататък се казва:
„Планът, който ще изготви г-н Богомолов, ще се състои от следните части: а) от три главни страни на фасадата – предна, задна и странична; б) от 4-5 полуетажни плана; в) от 3-4 резервни, един цялостен, обширен и 2-3 напречни; г) от един генерален план; д) от един перспективен план; е) от графичен разчет на устойчивостта на това съоръжение; ж) от подробна и пълна сметка; з) и от една обяснителна записка…”.
Пункт четвърти: „Планът с всичките си части трябва да бъде готов приблизително не по-късно от 6 до 8 месеца от деня на подписването на настоящия Договор.”.
В петия пункт се поставя въпроса, че „за труда по съставянето на плана Министерството се задължава да изплати на г-н Богомолов 8 хиляди рубли, от която сума половината ще бъде дадена в наличност след подписване на договора, а останалата – след предоставяне на документацията.”
По-нататък се договаря плащането на командировъчни в случай „че се появи необходимост от личното присъствие на г-н Богомолов при началото на строителството…”
Седмият пункт отбелязва, че „представеният от г-н Богомолов подробен план завинаги остава собственост на Комитета за построяването на Храма.”
И накрая, в осмия пункт се регламентира, че „Г-н Богомолов се освобождава от всякаква отговорност по ръководенето и строителството на Храма или от наблюдаването му. Ако такова наблюдение се окаже необходимо, министерството се задължава да започне специални преговори с г-н Богомолов…”
Многобройните кореспонденти и гости буквално засипаха с въпроси както представителите на комитета, така и самия архитект- съзидател и художник. От отговорите им стана ясно, че на руския архитект често ще му се налага да посещава страната, а по време на строителството практически постоянно да се намира в София.
Още на следващия ден на Иван Семьонович му предстоеше да напусне гостоприемната България. В родината архитектът- съзидател и художник го чакаше не по-малко отговорна работа: завършването на императорския павилион на Петоргофския хиподрум, паметникът на композитора Мусоргски на гробището на Алексанро-Невската лавра и знаменитата впоследствие „музикална решетка” на паметника на Глинка в Смоленск. Очакваше го и строителството на собствения му дом в Москва –
на „Якиманка”, без да забравя за задълженията си на главен архитект на Гатчинско Николаевския сирашки институт и многочислените поръчки за всевъзможни проекти: от надгробните до възхваляващите особняците, както и величествените храмове…
И той се надяваше, че силите и таланта ще му стигнат задълго, за да осъществи своите замисли, още повече, че му се беше паднала великата чест и отговорност да ръководи издигането на грандиозния Храм, който непременно щеше да стане символ на вярата, любовта и дружбата между два народа завинаги и „от векове за векове”…
След официалната част на тържествения прием участниците в него се отправиха към „Славянска беседа”, където скрепиха своя съюз с изобилие от възторжени думи, българска ракия и руска водка, която сред народа наричаха „сълзите на вдовицата Попова”, а също и със знаменитото ланинско шампанско… *
Гостите ги изпращаха както официалните лица, така и обикновените жители на града Звучеше музика. Иван Семьонович беше вдъхновен. Той разбираше отговорността, която лягаше на раменето му и беше нетърпелив да пристъпи колкото е възможно по-скоро до осъществяването на историческия замисъл по изграждането на Храм-паметника на името на Светия и Благороден княз Александър Невски в името на вечната дружба между двата народа.
* На името на неговия производител Н. П. Ланин, редактор и издател на в. „Руски куриер”